Бимини е остров, част от Бахамите. Но също така е и плаж в Царево. Приказен плаж. Изумително място без аналог в света.

Двете части на Царево, стария и новия град, са разделени от почти двукилометрово крайморско шосе и пешеходна алея. По този път няма нищо, само тревисти възвишения отдясно и море отляво. В края му се вижда носа на Василико /стария квартал/ с църквата „Успение Богородично”. Тя има някаква магнетична притегателна сила, като спасителен морски фар в бурно море. Дори и денем, когато не свети с ярката си жълтеникава светлина. Тогава тя отразява изкрящото слънце по своите бели камъни. Затова винаги, когато вървиш по пътя между новия и стария квартал, ти вперваш поглед в нея като в пътеводна светлина и дори да си тръгнал за другаде, знаеш, че тя все пак ще се оказже крайната ти цел.

Влизаш в стария квартал, минаваш една от малкото асфалтирани улици и завиваш наляво, към морето. Вървиш по прашни, каменливи и стръмни улички и слизаш все надолу. Тесните улици минават покрай високи и ниски, бели, сини, червени, дървени, тухлени стари и нови къщи. И това ги прави още по-тесни. Изведнъж забелязваш, че една от многото стръмни, неасфалтирани улички води до морето, свършва в някакви скали. Провираш се между стени и дувари в тясна пътечка и стигаш на по-широко, досами брега, на малко, прашно възвишение. И ето го, от лявата ти страна- малък, почти микроскопичен, подреден, огрян от слънцето, заграден от вековни скали, заливан от тихо и спокойно синьо море, с много камъни, мидички и пясък. Бимини! Малкият плаж на стария град. Изумително, приказно място, огряно от залязващото следобедно слънце. 

      Бимини е  някакъв ирационален край на стръмната земя, която обикновено свършва във високи скали на брега на морето. А тук не е така. Тук земята слиза надолу и свършва в топлата повърхност на пясъка. Между няколко дълбоко прорязани скали. В каменисто морско дъно и прозрачна синя вода. Стръмните малки улички свършват с равен малък залив, сгушен в подножието на спасителната пътеводна светлина на църквата.

Бимини прилича на картина на художник-маринист. Или на адриатически пейзаж. На брега има няколко бяло-сини лодки и малко дървено заведение с тръстикова тента и дъсчен под. Мирише на мастика, кафе и тютюн. Там срещаш седнал духа на Хемингуей с лула и моряшка фланелка, който умислен, сред малки кълбета дим, гледа морето. Слънцето залязва в оранжеви, жълти, червени, лилави и сини отблясъци и хвърля последните си лъчи над няколкото чадъра и хора, търсещи изначалната тишина и несмутимото спокойствие. Водата отразява и пречупва по фантастични начини светлините. Тя е прозрачно синя, осеяна с хиляди цветове на камъни, камъчета, скали и миди. Заедно с равномерното и успокоително плискане на вълните, понякога тих вятър, незнайно откъде възникнал на това тихо място, като дух от отминала епоха, прошумолява в наситенозелената корона на голямо дърво, надвиснало над пясъка. Над дървото се извива път. Той води към носа на залива, към белите камъни и приказните градински цветя на църквата. От величествената камбанария сега, някъде по залез слънце, се разнасят няколко бавни, но звънливи камбанни удара. Те оповестяват края и на този фантастичен земен ден, в който малкият плаж Бимини е бил там, на своето вечно място- сгушен в подножето, тих, спокоен, морски, с лодките, хилядите цветни камъчета по своето дъно, прозирно синята вода, топлия пясък, миризмата на море, мастика, тютюн, кафе, с няколкото човека, застинали в този съвършен миг.

        Когато за първи път се провреш между къщите и стигнеш малкото възвишение, откъдето виждаш целия плаж Бимини, усещането е подобно на минаване през чистилище, като през процепа в скалата при Рилския манастир, като през малките улички на Рим, обрамчващи величествената феерия на фонтана Ди Треви. Защото едновременно знаеш, че вървиш към оная упойваща и безкрайна синева на водата и морето, където е просторно и свободно, а всъщност не знаеш къде отиваш и какво ще видиш. Чуваш шума на вълните и виждаш малки сини петънца от морето, в кратките секунди докато вървиш въображението ти рисува една след друга възможни картини на мястото, но нито една не се оказва дори близка до реалността, която се открива пред очите ти. Когато излезеш на малкото хълмче и за първи път зърнеш малкия, почти бутиков плаж- равен, спокоен, вечен, това усещане не се повтаря никога след това с тази сила, с която си го изпитал за пръв път. Винаги след това, когато отново и отново ще се връщаш на Бимини, ще замълчаваш изведнъж, ще вървиш бързо, почти ще тичаш, за да стигнеш час по-скоро, но никога няма да изпиташ отново същото усещане като първия път, никога пак няма дъхът и да спре за няколко дълги секунди пред гледката, която ничие въображение не може да нарисува.