Тя е „жената от дъното на салона”. 40 години прави едно от най-трудните неща на света- превежда симултантно великите филми на италианското кино. 40 години тя среща Фелини и Моничели с България. По време на т.нар. културни делегации, тя посланик на италианската култура в България. По време на зрелия соцреализъм, тя е носител на неореализма.

Тя има интересно име- Нели Червенушева, но винаги остава като гласа зад кадър. Обича Италия както се обича не държава, а дух и красота. Но за всичките тези 40 години, на нея не й позволяват да отиде в Италия. Преди около година, когато тя е вече на 78 г., режисьорът Теди Москов решава да я срещне с онази Италия, която тя през целия си живот е носила. И с хората, с които се е срещала индиректно в малката кабинка 1,30 на 1,50 в кино „Одеон”. Така се ражда невероятния филм „Преводачката на чернобели филми”.

Макар определен като „документален”, този филм няма нищо общо с документалистиката. Той е не само „жест на хуманност” по думите на самия си режисьор, но и дълбоко, дори дълбочинно вникване в една човешка душа. Душа, която се изпълва с безкрайна радост, когато вижда катедралата в Милано, когато на една стена в Рим прочита името на Федерико Фелини, която гледа балконите, дърветата, къщите, статуите с несравнимо щастие. С едни безкрайно дълбоки и всеказващи топли очи, които се смеят, плачат или се отварят широко тогава, когато душата на тяхната притежателка не може да повярва, че е стигнала най-сетне, след всичкия този път, който е извървяла, там, откъдето е извирал целия й начин на живот.

Наглед Нели прилича на елегантна бабет, несъмено повлияна от културата, която винаги е представлявала. Но иначе душата й е детска. Тя стои в безкраен заспал миг на улицата, гледа в далечината и се опитва да възприеме с всичките си сетива невероятното пътешествие, което й се случва. Отвреме навреме се хваща за главата и, както режисьорът вмъква в разсъжденията-ремарки, оформени като субтитри във филма, минава в режим „ах” и „ох”. Гледаш Нели, 78-годишната прекрасна бабка, която за първи път чува в естествена среда езика, който употребява цели 40 години и си мислиш, че ще получи инфаркт, никой не може да преживее подобно чудо на тази възраст. Мислиш си, ще полудее или ще мълчи в ступор при срещата си, при личната си среща с двама от най-великите режисьори на италианското кино.

Но не! Нели има друга визия за нещата, неслучайно ги е чакала да се случат толкова време. Тя знае къде и защо отива, уверена е в себе си, иска и говори с Моничели и Скола. Говори с тях за единственото, което интересува и двете страни- киното. И то така, сякаш е била на снимачната площадка на всеки от филмите- „Приятели мои”, „Армията на Бранкалеоне”, „Сплендор”, „Амаркорд”. Отваря се, омагьосва ги с отработения тембър на гласа си и ги кара да възкликнат (особено Скола) :”Вие сте живяла в Италия?!”. „Не”- отвръща Нели- „пристигнах тук за първи път вчера”. Разказва им какво усеща от техните филми, как публиката ги е приела и как тяхната творба е повлияла на хората. Не им спестява нищо. Дори комичния момент, когато след прожекцията на „Приятели мои” на Моничели, й се обажда притеснен шефа на пловдивската полиция с въпроса „Какво си направила, на гарата всички си раздават шамари” (парафраза на прочутата сцена от филма). И след като ги е заразила със собствения си приказен дух, става и им остава поле за размисъл как това, на което са отдали живота си за другиго всъщност е целия му живот. И тръгва отново по безкрайните италиански улици и булеварди, защото сега, именно сега е моментът за „ах” и „ох”.

Сълзи пролива само веднъж- пред апокалиптичното чудо на фонтана Ди Треви. В мига, в който го вижда, Нели прилича на всеки един обикновен турист- залутана в околните малки улички и зяпаща по стени и витрини, без да знае какво й предстои да види. И щом го зърва, проточва само едно „Оуууууууу!”. „Да, това е мига”, казва тя на камерата и сяда на ръба на фонтана да си поплаче. Защото в този момент е осъзнала своите „цели 40 години” в превод на италианска филмова класика. Не губи присъствие на духа и се възмущава, че хората около нея ядат баници на мястото, където великият Фелини е снимал великия Мастрояни. И гледа, взира се в прозирносинята вода, говори ту на италиански, ту на български, малко на себе си и малко на нас, зрителите. Но най-вече плаче. Тихо, щастливо и истински, с големите си изразителни очи.

За последно, преди да замине обратно, Нели и екипът с нея правят лек преход към дома. Отиват на едно важно за българите място- Лаго ди Комо, мястото, на което българския поет Пенчо Славейков е изживял последните си дни. И откриват нещо напълно логично, което, разбира се, ги удивлява със своята естественост- на мястото, където светът се е простил с гения на Славейков се продват негови стихосбирки с текстове на български и италиански. „Много хубаво са преведени”, казва Нели и споделя, че вечер, когато вече няма хора по площада в София, кръстен на големите баща и син, тя идва, сяда на пейката до двете фигури и хваща Пенчо за ръка.

Ако някога, вечер имате път натам, сигурно ще срещнете на тази българска книжна пиаца Нели, преводачката на чернобели филми. Гласът, който за много българи е гласът на италианското велико кино. Поспрете се и се заслушайте в нея. Тя има да ви каже много по-ценни неща, от тези, които бихте прочели в книга или списание за творенията на режисьорите от Ботуша.  Защото отдавна, много отдавна ги е усетила със сърцето си. Ще ви ги каже на мелодичен и нежен италиански, с дълбоки очи, които ще изразят цялата експлозия от радост в душата й, че след дълги 40 години тя сбъдна своята мечта.

труда на преводача е вдъхновяващ и труден!

Италианският е красив език...
Ma gli italiani stessi non parlano l'italiano :-)
Loro parlano...
siciliano, calabrese, lombardo, trentino... mamma mia che paese!

Много вирусни поздрави

Да, majkata, права си:) Това е една от най-тежките интелектуални работи на света :) Но е толкова вдъхновяващо в действителност ...:)

Поздрави :)

Много Паолетини поздрави, Вирус:) Радвам се, че ти е харесало:) Bueno, bueno :)

:)