Почти целия си живот съм прекарала, ходейки на море по Южното Черноморие. Като много малка, по-често сменяхме местата- Лозенец, Китен, Приморско. После, преди около 15 години, трайно се „заселихме” за лятото в Созопол. След това, има-няма няколко години, аз пренесох лятото си в къща в Царево. Ще рече, целият си живот досега съм изкарала все между тези два града. От едно известно време насам, обаче, когато отивам на море, разликата е толкова осезаема все едно че съм била там не преди една година, а преди 10! И причината е в това, че на места, които аз съвсем прясно помня като широки поляни или диви дюни, само за година са се издигнали някакви дъхоспиращи хотели, бунгала, комплекси и пр.

Най-осезаемо помня адски стресиращия момент от миналата година, в който се почувствах като попаднала на друга планета. Тогава, минавайки през Созопол, аз изведнъж с ужас осъзнах, че между града и къмпинг „Каваци” вече няма свободно място, те са станали едно цяло!

Всичко между тях е застроено! Всичко! Отляво и отдясно, над морето и встрани от него. Някакъв изроден вариант на американския Сансан*! Пълно разностилие, натрупаност и кочина в междинните пространства.

*Сансан-http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%B0%D0%BD

        Излизам от Созопол /по официални мои си данни къде му е края на тоя град отпреди светлата строителна ера/ и гледам- до вила „Морски бриз”, решена в късен и розов рококо, се издига лъскав алуминиев гигант, директно доставен от центъра на Ню Йорк, според замисъла на своя архитект, ослепително пречупващ светлината в горди аквамаринени прозорци. На отсрещната страна двуфамилни къщи тип „Горска среща” с висящи розови цветчета, лозници, дъсчени стрехи, бели камъни и капаци на прозорците, съседстват със свидетелство за нечия любов към Ориента и яркия кич- високи йонийски колони, падащи воали, шарени фонтани, персонал в шалвари, златисти орнаменти по балкони, арки, алеи. Имената си ги измислям, разбира се, макар тук, на Южното Черноморие, те да имат огромно, почти сакрално значение.  За това свидетелства неповторимия им избор. Рядко вече се срещат места, наречени прозаично „Морска звезда”, „Лазур”, „Бриз” или подобни.

Сега хотелиери, рентиери, туристи разчитат на

покровителството на всички възможни светии и от православния, и от католическия календар.

Оказва се, че щом има желание, в избора и уникалността на името може да се прояви наистина творчество. Късметлиите взимат най-„морските”- Св.  Николай, Св. Марина. За поизостаналите остават Св. Антоний, Св. Атанасий,  Св. Георги, Св. Св. Петър и Павел, Св. Тома. Очакваме скоро Св. Козма и Дамян, Св. Унуфрий. Като и те свършат, ще минат на великомъчениците. И прочие откровена подигравка със светиите, призвани да пазят и напътстват, не да са свидетели на нечий разгул.

Друго много важно- сгъстеността. Вили, семейни хотели, бунгала, комплекси, къщи- всичко е едно до друго, 5 на място за един. Онзи, бил на лелеяната първа линия миналата година, вече е в константно затъмнение от архитектурното виждане на своя съсед и конкурент.

До миналата година само едно стъкло делеше изпосталялия турист от мечтания морски бриз, сега с отварянето на прозореца си, се изправя пред тухлена стена или нечии гащи.

 Балконите „с изглед към морето” са като дупките за парно във филма „Топло”. Сигурно много отдавна вече се е намерил някой далновиден българин, който си е премятал провизии със своя не толкова досещащ се, но услужлив съсед-западняк, след което жена му на далновидния фамилиарно е преметнала общо въженце за простиране между двата балкона и двата различни хотела. Други пък са преоткрили нуждата от завеси след третата нощ, в която са станали неволни герои в нечий воаьорски фантазии. Късмет нямат и избралите по-скромната цена за стая, която не е с морски изглед. Вероятно са били наясно, че няма да виждат кой знае какво през прозореца си, но едва ли са очаквали да са като в кабинка за наблюдение и статистика на наземния транспорт. Отварянето за чист въздух ги отвежда директно на шосето и само евентуално добрата алуминиева дограма им спестява нощем бумтящи и трещящи двигатели, ауспуси, свирене на гуми и музики.

Пътуването през българския Сансан минава и през мястото, смятано едно време за лукс-точката на Юга- ваканционно селище „Дюни”. Именно там, в самото му начало, всеки неподготвен нещастен турист остава просто с отворена уста, защото от лявата му страна

изведнъж светлият морски изглед е закрит от гигантска, аполкалиптична по размери порта на султански замък,

обграден от каменно-желязна ограда и застлан с тежък мрамор. Дълго, сложно и изписано на латиница със заврънкулки /да е по-ориенталско някак/ име ни съобщава, че този пример за мегаломанщина и двойки по приложен дизайн в студентските години на архитекта, е хем palace, хем hotel. Освен това е Royal /ако принца на Монако реши да попрескочи насам/ и най-вече е Marina. 

V.I.P., beach, holyday, village. Шестват модна музика, модни хора с големи слънчеви очила и още по-големи бели усмивки, ограждащи въженца и бариери, модни питиета и басейни в разнообразни форми.Така де, кому е нужно да се цапа с пясък и солена морска вода, да се дере на скали и да бяга от медузи. Не сме дошли на море заради морето, за друго ще да е.

        Златистият плаж на «Дюни» е някак грубо избутан между този кралски дворец и другите му събратя околовръст. Те направо пратиха в безславно забвение оня удивителен комплекс от моето детство в «Дюни», от дясната страна на пътя, малко по-навътре, който тогава беше най-луксозното място с трите си басейна и белия си камък. Стои си още, но отдавна вече не всява в душите възхита. Сега тук всичко е ВИП, бийч, холидей, вилидж. Шестват модна музика, модни хора с големи слънчеви очила и още по-големи бели усмивки, ограждащи въженца и бариери, модни питиета и басейни в разнообразни форми.Така де, кому е нужно да се цапа с пясък и солена морска вода, да се дере на скали и да бяга от медузи. Не сме дошли на море заради морето, за друго ще да е.

По липса на ефективно място, и тук, в това fashion място, както и в разширението на Созопол, всичко е на пътя, буквално на шосето и набутано едно в друго. Ако си съумял да се отървеш овреме от удивлението си, можеш, минавайки с кола оттам, да видиш как някой курортист се къпе в банята, ползва тоалетната, прави секс, яде тайно лютеница с хляб в хотелската си стая или спи чисто гол. От друга страна и на него не му е лесно- за all inclusive офертата си, той има изглед към пътя и ако си седи в стаята, по цял ден зяпа през прозореца идиоти в коли и автобуси, които гледат с изцъклени очи и увиснали ченета.

По пътя на още на юг, срещаме още споменати под път и над път светии, сиреч, табели и строителни установки за бъдещи чудеса. Няма ги още, но са ни сложили снимки като как ще изглеждат, колко лазурносини и прозирнобели ще са, колко златен ще стане пясъка още щом се вдигнат.

Малко по-надолу от «Дюни» нещата не са по-различни, само че вече са по-малко видими /все още/. Едно по-дълбоко навлизане в градовете, обаче, променя тотално мимолетното виждане, че са дошли раят, спокойствието, тихите и малки къщички и девствената природа. Макар Царево все още да не е достигнало върха, рисуван от болните бетонно-метални фантазии на своя кмет, градът върви с големи крачки натам. На входа на стария град те посреща поредният замък, този път в оранжево, червено и с дялан камък. Воалите и тук са задължителен елемент.  Този оазис на съвременни рицари е тупнат отново досами шосето и репрезентира друга основна характеристика на ефекта от бурното сторителство по морето- около белокаменните му пътеки и стъклени подове всичко е в пясък /не плажен/ и пръст, останали от строежа. Това в най-голяма степен важи за

така популярния царевски плаж и къмпинг /едно време/, «Нестинарка». Именно там човек може да се нагледа на всичко накуп- струпване, разностилие, мърсотия, гигантоманщина.

Дори пътят до там е показателен. Ако минеш от горната страна на стария град, ти се налага на да се сурнеш по тясна песъчлива пътечка между треви и бодливи тръни, след което попадаш за кратко на пясъка и минаваш покрай наситенозелено блато с папури, змии и малки, себеизяждащи се костенурки, през което е прехвърлен дървен мост /по него, демек, над самото блато, се минава за плажа/. Ако ли пък избереш пътя, предвиден и за автомобили, се озоваваш на междуселска пътека отново сред блата и наизбуяли папури, в които скачаш, за да не те помете бясно движеща се кола или неповторимо древния „открит туристически” рейс, предвиден за връзка с града и обичайно пълен с чужди туристи с подчертано ужасен поглед.

Какво виждаме само с един поглед по плажната ивица? В рамките на една година, на «Нестинарка», като гъби след дъжд, са изникнали още 5-6 нови хотела с по 10 000 легла, на чиято широчина и височина би завидял целия ж.к. «Люлин». Тук нещо под 5 етажа е мръсна дума.

Тук се стремят да посторят Великата китайска стена от залепени един до друг дълги, високи и широки хотели.

Фронталните хотели са на плажа. Да, там, където е забранено, директно на пясъка. В прахта са издялани тенискорт и игрище за футбол, над тях гордо се веят пилони с няколко дрипави европейски флага и мирише на канализация. Отсреща зеят дупки и незавършени постройки, до които има пръкнали се палми в саксии около портативни химически тоалетни в два цвята. Прашната пътечка току свършва в нечий мраморен хотелски паваж, на една ръка разстояние са всички кърпи, бански, вестници и тем подобни на отседналите на първия етаж, а само на един бегъл поглед е целия им останал личен живот. Дори да не си любопитко по природа, ставаш свидетел на весел разговор на балкона, семейна кавга, тежко хъркане, пеене под душа.

Тук пред туристът-чужденец, дошъл на «Нестинарка» и решил да отвори своя прозорец, за негова жалост не с изглед към морето, се изправя наистина дъхоспираща гледка.

Изгледът е просто феноменален- баракоподобно нещо с висящи режещи стъкла, неграмотни графити, ръждясали букви, гигантски контейнер за боклук на хотели, плажуващи и строители

-бившият бар-ресторант «Нестинарка», безмилостно напомнящ на чужденеца ежедневието му на избрал евтината почивка в България. Поглед встрани води до няколко дървени бунгала и метални бараки с накичени по тях гащи, дюшеци и покривчици за продан.

За да избегна тази гледка, се насочвам надолу, към вътрешността. Естествено, попадам на поредния уклон към Ориента, този път решен като мъничко градче с вътрешни улички. После се чудим защо обявяват България за силно ислямизирана държава! Тук гладкият плочник и педантичния райграс са спуснати в нищото на прахта и строителните материали до поредните палми, балкони от ковано желязо висят досами минаващите, а през френските прозорци на просторно кафене се долавя автеничен мирис на наргиле и кафе. Срещаме едно-две поповехнали фолк-величия, тръгнали на разходка до близката бетонна стена.

Плахо надничаме в градчето, защото то е само за избрани- мъже в бяло и жени на токчета с кокове се движат плавно по мраморните улички, почти самоубедили се, че са в Сан Ремо.

Смеят се, ходят, сядат, пият и се обличат в тежки тоалети за галавечери в ресторанта на около пет пръста от собствения им балкон. Бягство от реалността, гмурване във V.I.P.-а тук, сред багерите, прахта и канализацията в малкия ориенталски оазис на „Нестинарка”. Такова е положението. Хора, хора, хора. Пълно с народ, несъмнено V.I.P. За желаещите да притежават на свое име някакъв  петзвезден лукс тук са надписите “Apartments for sale”, кото ни блъскат в очите на всяка крачка. Предлагат се всички апартаменти в хотелите и комплексите, такива, които са още на тухла, дори такива, които са все още във въображението на архитектите. Планове, ексклузивни оферти, величествени снимки те ръчкат в ребрата да си вземеш място сред този лукс и кич. Пък след някоя и друга година като дойде на власт някой по-нормален и реши да разруши хотелите, построени на тези забранени места, здраве да е. Няма нищо вечно.

Мен, обаче, тази година с особено острашаваща яснота ме блъскаше един друг надпис, който, вярвайте ми, никога не бях виждала с такава честота  в най-активния туристически сезон в южните градчета. Хромирани, медни, дървени табелки, обикновени листове хартия и части от картон с надпис «Свободни квартири»! Висяха на почти всяка къща, независимо от нейния вид, големина и качество на всички места от Созопол до Царево.

Особено далновидни баби и дядовци дори бяха застанали под палещото слънце още преди табелите за градове и с риск за живота се хвърляха под коли и автобуси, развявайки горепосочените надписи.

Феномен! Отначало си рекох, че поради нашето първо европейско лято, народа се е юрнало я по Гърция, я по Турция. Но плажовете бяха фрашкани с хора. Г... до г..., дето има една. А къде, по дяволите, спят всички тези хора, след като легловата база на частните квартири може да поеме още поне три пъти по толкова?  Нямат вид на къмпингуващи спящи в палатки по плажа. Отговорът беше някак логичен. За първа година базата от места за туристи тук, на юг се е увеличила дотолкова, че чужденци и българи вече избират милярдите хотели и комплекси, които им излизат горе-долу на същата цена, пред перспективата да делят общ кенеф-баня с още три многочленни семейства в къща с хазяи, които си влизат когато си искат по стаите, да спят на мухлясали родопски одеала, възгалвници на топчета и разскърцани военни легла под взора на сватбената снимка на домакините и техните деца в чернобели бебешки фотографии. Спомням си, в едно не толкова далечно минало, групи новопристигнали, натоварени с гигантски куфари, едва ли не наддаваха пред градинските порти на къщите и се молеха на хазяйки в целогодишни пеньоари за тази цена стаята им поне да има прозорец. Резервираше се /при възможност/ поне два месеца предварително. За късмет се считаше, ако на квартирата ти е правен някакъв ремонт в близките 10 години и имаш поне два стола. Трябваше да си максимално конкурентноспособен, защото с едни гърди пред теб винаги е чужденецът, да имаш не повече от едно дете, защото иначе ще се буташ с другото на леглото и, ако може, да не си група младежи или ако все пак се смилят, да си лягате в 9.

Сега същите тези вечни морски баби стоят с посърнал поглед и причакват автобуси и коли на входа на града, готови дори да носят «виенска кифла с каничка кафе» всяка сутрин.

Гонят те с угодническа усмивка и смъкват цената с всяка минута. Разговорите са често такива:

-          Брей, есен скоро иде!

-          Сус, пепел ти на езика, аз имам само две заети стаи!

И продължават да махат на преминаващите коли, с надеждата, че това умопомрачително явление с пълните евтини хотели и празните градски къщи е само временна мода, скоро и там цените ще се качат, кръговратът на живота и на пазарната икономика ще се завърти пак в тяхна полза и те ще срещат отново България и Запада в своите стайчета, напук на архитектурните издевателства, замъците, китайските стени и ориенталските елементи с имена на християнски светии.

 

 

както винаги с будно око и гражданска съвест! :)
Евала!Дано повечко хора четат работите ти,защото 'безобразие' е дума мека като кадифе за "милните" работици,които се вършат из китната ни (все още) Родина...

Ей, приятелю, надявам се не съм рзстроила поетичната ти душа с това грубо показване на действителността:) Все пак ти благодаря за топлите и мили думи, които отново отправи по мой адрес. Знаеш, че ги ценя високо :)

отдавна блъска по душата ми,но засега оцелявам :) (хих или поне се надявам да е така) А думите..спор няма,че това е най-малкото което заслужаваш за усилията си.Радвам се,че все пак си намерила омагьосани кътчета по морето.Все така! :)

Съмнително е...

Хич даже не са :) Именно в това е въпросът, за съжаление :)

Созопол вече посреща туристите в лъскави хотели.частните квартири с дворчета в които вечер се събираха туристите на огромни софри вече са отживелица. останаха само бабите с табели които така или иначе друга алтернатива нямат. няма ги и къмпингите където можеше да се изкара 2 седмици с 50 лв. само щаига домати и краставици и няколко консерви русенско. подобни носталгични статии изпълнени с копнеж по отминалото соц време са неуместни. днес вече има модерни хотели,шумни нощни заведения,яхтени пристанища,водни спортове и тн. които иска тишина и спокоиствие да ходи на планина да разпъва палатки по горите