Рим е най-големият град в Италия и един от най-големите европейски градове, с площ от 1,285 кв. км. С предградията достига до Тиренско море. В границите на града населението е около 2.5 милиона жители; почти 3.8 милиона живеят в района на Рим.

Тази кратка енциклопедична справка е вероятно вярна от статистическа гледна точка, но не предава онова особено чувство, което остава у всеки, видял дори и за малко този чуден град. В следващите редове ще се опитам да ви предам своя поглед върху Вечния град. Макар да изминаха почти 5 години откакто го посетих, все още мога с педантична точност да говоря за усещанията, които се породиха у мен след онези три дни в Рим.

Столицата на Италия беше само част от двуседмичната ми обиколка на страната. Пристигнах в Рим един следобед с претъпкан автобус и праха на посетения предния ден Помпей. Първия ми спомен е една гигантска стена, надраскана с графити. Тя се намираше точно срещу т.нар. място за нощуване, което се оказа пансион на монахини /трябва да спомена, че 5-звезден хотел не може да стъпи на малкия пръст на това място/. Започнах една изнурителна 14-часова обиколка, защото в Рим всяко ъгълче има история.

Пансионът беше на възлово място, на около 20 минути от центъра, така че с шеметния италиански градски транспорт беше просто под носа ми. Навсякъде се натъквах на статуята или силуета на Капитолийската вълчица, употребявана по най-разнообразни поводи - от означаване на историческа сграда до щампа на фланелка. Фонтаните бяха втория в класацията по честота символ. Навсякъде вода! Вода, вода, вода! Течаща, осветена … навсякъде! На площад „Навона” фонтанът символизира четирите големи реки на Европа и е гордостта на бароковия Рим. Реките, по странното за мен съждение на архитекта Бернини, са изобразени като мъже и стоят от четирите края на склупторното чудо. На площад „Испания” водата е оформена като фонтан във формата на лодка. Точно срещу него са прочутите испански стъпала. На тях според традицията идват и сядат всички гости на града, за да обменят своите спомени.

Римляните имат известна склонност да кръщават площадите си на чуждоземни градове и държави. Доказателство е и площад „Венеция”, намиращ се пред мемориала на крал Виктор Емануил или т.нар. „пишеща машина” . Нс въпросния площад също има фонтан, разбира се! Но най-голямата „водна” гордост на Вечния град е оная феерия от цветове, светлини и фигури, наречена Фонтана ди Треви. Намиращ се в центъра на лабиринт от малки кълдъръмени улички, фонтанът е притегателен център за всички зажаднели за красота души, млади влюбени, любопитни туристи и продавачи на рози. Падащата с кристален звук вода се чува още от 100-на метра преди самият фонтан да се покаже, а светлината му е като Витлеемската звезда за уморения поглед. Фонтана ди Треви се гледа нощем. Тогава е най-красив! Намиращ се в долната част на двореца „Поли” /Palazzo di Polly/, той е необходима спирка за захранване с вечни спомени. Стоях там много време - може би три часа. И изхвърлих всичките си дребни монети в аквамаринените води, за да се върна някога на това място.

Освен безкрайното многообразие от вода, Рим е типично доказателство за смесване на безброй култури и символи. Той е нагледен пример, че великите цивилзации не се градят върху пепелищата на предишните, а над тях. В столицата на някогашната Римска империя можете да се сблъскате със спомени от всички етапи на човешкото развитие - обелиски, жертвеници, катедрали. И всичките разточителни по големина и богатство. Онагледявайки теорията за граденето на цивилизации една върху друга, отивам на най-святото за българите място в Рим - гробницата на Св. Константин - Кирил Философ. В самата погребална зала виждам стенопис на светите братя и паметна плоча за посещението на някогашния тоталитарен държавен глава. Развеждат ме из паметника. Оказва се, че под гроба на Константин - Кирил има още много етажи и че всъщност се намираме над древно светилище на иранския бог Митра. Над него римляните от Империята построили светилище на свой бог, а над него християните вдигнали паметник в чест на Словото.

Ето така, дори и с този сравнително малък по размер пример, Рим показва как всъщност се оцелява през вековете и как се стига до ранга на световен християнски център. В този ред на мисли, на втория ден от пребиваването си във Вечния град ме завеждат в автономната католическа държава Ватикана. Малката територия на Ватикана е предимно асимилирана от гигантския площад „Св. Петър”, посторен в кръг и украсен със статуи на апостолите и светци. Но площадът е нищо в сравнение с впечатлението, което е оставила у мен катедралата „Св. Петър”, от която години наред посредством телевизора съм гледала празничното приветствие на папата за Коледа или Великден. Покривът на катедралата е толкова високо, че не достигам края му с поглед. Още от вратата ме обзема странното чувство на почитание към Божието величие и това на светиите, първоапостоли на християнството. Чувството се подсилва от огромната статуя на апостол Петър над неговия гроб в самия център на църквата. Гигантско творение на изкуството от бронз с изтъркани стъпала, защото посетителите и богомолците се докосват до тях за благословия.

След като съм видяла чудесата на християнския Ватикан, не мога да пропусна още един от символите на папското величие, а именно - Сикстинската капела. Не знам дали знаете какво е чувството да видиш едно световноизвестно произведение на изкуството наживо. Чувствате се като в машина на времето - все едно сте преминали векове назад и гледате как Микеланджело рисува Страшния съд на стените на Сикстинската капела. Всичко е в детайли - осъдените души, спасените, Христос и Божията майка, светците, умрели за вярата, изобразени със съответните им мъчения. Всичко е в реален човешки размер, почти триизмерно. Все едно си част от гигантския стенопис и изживяваш мъченията, осъждането и опрощението в реално време. В мига, в който вече се чувстваш потопен във водите на страшната Стикс, от опиянението ти те събуждат три равномерни плясвания с ръка и равния призив „Силенцио”/”Тишина”/. Това е разпоредителят, който пази капелата от високи тонове, камери, фотоапарати и струпване на посетители, за да опази красотата и реализма на творението.

Напускам залата и продължавам обиколката си из музеите на Ватикана, които са побрали в себе си безкрайна колекция от ценностите на древния и класически свят отново в няколкостепенен вариант - като кръговете от Дантевия ад, но от езичниците към вярващите. На най-горния етаж е музеят на етруските и Египетския музей. В двора около тях /т.нар Двор на шишарката по името на голяма каменна шишарка в центъра му/ са подредени статуите, олицетворяващи мигове от легендите на Рим и Елада - Персей и Медуза, Лаокоон и пр., както и части от огромната статуя на император Константин Велики. По- надолу по етажите и лабиринтите са произведенията на велики художници и склуптори, подредени в няколко отделни музея - Пинакотека (Картинна галерия), Пио-Клементинов музей, Музей Чармонти. Задължителната спирка в картинната галерия е пред шедъовъра „Атинска школа” на Рафаело, олицетворяващ безброй неща, между които двамата най - велики умове на древния свят- Аристотел и Платон. Следват и хиляди други шедьоври- Микеланджело, Караваджо, Фра Анджело…

Започнах да разказвам за Рим или по-скоро за нещата, които са ме впечатлили в този град. Опитах се да предам своите впечатления от местата, които видях, но се отнесох в описания на картини и склуптури. А Рим не е само галерии, музеи, гробници. Не е дори и натрошения като сирене от времето Колизеум. Рим е преди всичко кълдъръмени улички, кафенета, спагети, руйно италианско вино и канцонети, малка чешмичка, на която да пиеш вода, бърз градски автобус, случаен уличен куклен театър, каменна пейка в парка…. Рим е музика за своите гости, една 3D картина на много малки светове, събрани в едно. Рим е оная необходима красота, без която душата трудно оцелява в днешния алуминев, силиконов и найлонов свят. Пожелавам ви и вие някой ден да успеете да захраните сърцето си с тази красота и да имате онези вечни спомени от Вечния град.